1971 г. Силвестър Сталоун се разхожда по улиците на Ню Йорк, стискайки износена папка и празен стомах. Вътре имаше сценарий, който никой не искаше да чете. „Роки“ – писан на ръка между нощни смени и неспокойни нощи – беше повече от просто история; това беше неговият хазарт да се реабилитира и да накара света да чуе забравените.
Той живееше в заслон над станция на метрото, където ревът на преминаващите влакове беше по-малко болезнен от тишината на телефон, който никога не звънеше. Единственият, който сякаш разбираше ежедневната му борба, беше Буткус, неговият верен булмастиф. Голям, непоколебим и с очи, които неведнъж бяха спасявали Сталоун от отчаяние.
Но реалността беше сурова. Без пари за храна, без интерес към студиото и без помощ, Сталоун взе трудно решение: да повери Бъткус на някой, който може да се грижи по-добре за него. Това не беше продажба – това беше оцеляване, оцветено с вина. Мъжът, трогнат от историята на Сталоун, му даде малко пари – точно толкова, колкото да издържи още няколко дни.
Минаха месеци. Сталоун продължаваше да чука на врати. Някои харесваха сценария му, но никой не го искаше за главната роля. Той отказваше да се предаде. Бореше се упорито, настоявайки, че Роки щеше да работи само ако сам изиграе ролята. Въпреки всички трудности, той спечели.
Когато сделката най-накрая приключи и той получи първата си заплата, той не си купи нови дрехи, нито празнува. Отиде директно да намери Бъткус. Мъжът, който държеше кучето, видя отчаянието на Сталоун – и успеха му – и назова висока цена: 15 000 долара. Сталоун не спори. Той плати.
Бъткус се завърна. Същото куче, което беше до него през глада и безнадеждността. И сякаш съдбата искаше да затвори кръга със справедливост, Бъткус не просто се завърна — той се появи редом със Сталоун в „Роки“ и „Роки II“ , жив свидетел на история, която започна от самото дъно… и се издигна до величие.
