Светлините приглушиха и за момент театърът потъна в пълна тишина. Един-единствен прожектор го забеляза – Албърт, неподвижен, с леко треперещи ръце върху микрофона. Малцина в публиката знаеха какво ще чуят.
Тогава се чу първата нота.
Мека. Древна. Пропита с болка и гордост.
Арменската мелодия „Дле Яман“ се носеше от него като молитва – не изпята, а усетена. Всяка нота носеше тежестта на поколенията, всяко вдишване сякаш отекваше през векове любов и загуба.
Хората затаиха дъх. Дори журито остана неподвижно.
По средата на разговора един от тях избърса сълза.
Докато последната нота заглъхваше в тъмнината, тишината беше оглушителна. После се чуха овации – аплодисменти, толкова мощни, че разтърсиха сцената. Но Алберт остана да стои там, със затворени очи, с блестящи сълзи, сякаш все още беше някъде между небето и родината си.
Не беше просто някаква песен онази вечер. Беше съживен спомен.
Беше душата на Армения, пееща чрез гласа на един човек.
