Бриджит Бардо дебютира във филма на 18-годишна възраст. За кратко време филмът се превръща в еротичен символ на цяло поколение. Филми като *И Бог създаде жената* я катапултират до международна слава. Лицето му, тялото му, свободното и провокативно отношение бележат цяла епоха. Бардо не просто играе: тя въплъщава колективна фантазия. Но докато светът я празнува, тя започва да се чувства неудобно. „Само четенето на сценарий ме кара да се паникьосвам“, признава той. Славата я задушава. Публичният образ, който всички обожават, не е този, който тя иска да играе.
През 1960 г. Бардо има единствения си син, Никола, от брака си с Жак Шарие. Но той не го отглежда. „Връзката ми с него беше достойна за съжаление. За него и за мен.“ Тя никога не е изпитвала майчински инстинкт и го е казвала директно. Синът ѝ е отгледан от баща си и баба си и дядо си по бащина линия, далеч от нея. Връзката е била далечна, болезнена, неразбрана. И все пак, през годините, нещо се е възстановило. „Мисля, че той е започнал да разбира тази странна майка, която съм била.“
През юни 1973 г., на 38-годишна възраст, нещо се променя. По време на снимките на филм, на снимачната площадка се появява малка коза. Собственикът казва: „Побързай и довърши сцената си, в неделя е причастието на племенника ми и трябва да го сготвим на скара.“ Бардо не може да го понесе. „Купих козата, завързах я с въже и я заведох със себе си в петзвезден хотел. Дори стаята ми беше – какъв скандал!“ Този жест, абсурден и героичен, е последната му сцена. Същия ден той решава да се оттегли от киното и да посвети живота си на животните.
Тя основава *Фондация Бриджит Бардо*, посветена на защитата на животните. Той се изправя срещу правителства, традиции, индустрии. Превръща дома си в убежище. Неговата кауза се превръща в единствената му компания. „Те не искат нищо и дават всичко“, казва той. В мемоарите си *Larmes de combat* тя пише: „Дадох младостта и красотата си на мъжете. Дадох опита си и най-доброто от себе си на животните.“
„Имах съпрузи, любовници, слава, син. Но моето наследство не е в това, нито в червените килими. То е във всяко животно, което спасих от човешката арогантност.“
На повече от 80 години Бардо живее в изолация. Няма телефон, няма компютър, няма интернет. Не поддържа социален живот. Споделя времето си с кучета, котки, коне, кози. Синът ѝ, който живее в Швеция, я посещава веднъж годишно. Въпреки че е поддържал личен живот и е далеч от медийното внимание, е известно, че се е научил да го разбира. Селският му начин на живот и любовта му към природата го приближават, тихомълком, до каузата, която тя е избрала.
Бардо не се извинява за начина, по който е живяла. Тя не се гримира, за да си спомни. Тя се сбогува със света с цитат от Свети Франциск от Асизи: „Няма да бъда част от тази нагла и кръвожадна раса.“
Бриджит Бардо не е само иконата, оформена от киното. Тя е жената, която избра нежност без зрелище, справедливост без аплодисменти. Тази, която превърна тялото си в символ, а душата си в убежище.
