Лисицата отвела ловците до дълбока дупка насред огромно, празно поле. Това, което видели рейнджърите, когато надникнали вътре, ги шокирало.
Двама опитни ловци бавно се движеха през зимната гора, внимавайки да не скърцат със сняг.
Беше лош ден: почти никакви следи, никаква плячка. Уморени и раздразнени, те вече се готвеха да се върнат към колата си, когато червена сянка се промъкна крадешком точно пред тях.
„Лисица!“ – възкликна един от тях, вдигайки пушката си.
Изстрелът профуча, но не уцели. Лисицата се стрелна настрани, а ловците, забравили всичко, я преследваха.
Те следваха следите му няколко минути, докато изведнъж осъзнаха, че гората свършва. Пред тях се простираше необятно бяло поле.
А по средата му, като черна уста, се отваряше дълбока дупка.
Лисицата спря на ръба и се обърна. Изглеждаше сякаш чакаше.
„Какво по…?“, прошепна вторият. Те се приближиха и един от ловците, вървейки предпазливо през снега, надникна в дупката.
„Боже мой…“ – изпъшка той. – „Има…“
„Хора!“
На дъното на дупката имаше преобърната моторна шейна и трима души – двама мъже и една жена – размахаха ръце, викайки за помощ.
Очевидно туристите бяха паднали в това карстово дефиле още от сутринта и не можеха да излязат.
„Живи са… живи са!“ – извика ловецът и веднага грабна радиостанцията си.
Лисицата обаче остана на ръба, нервно потрепвайки с уши, сякаш разбираше какво се случва.
Половин час по-късно пристигнаха спасители. Те се спуснаха с въжета и издърпаха пострадалите един по един.
Туристите премръзваха, но по чудо все още бяха живи.
Когато и последната беше извадена, ловците се обърнаха — лисицата я нямаше. Само отпечатъци от лапи водеха обратно към гората.
„Тя… ги спаси“, промърмори един от ловците.
Вторият кимна.
„И ние я преследвахме.“
