Планинските пътища винаги изискваха повишено внимание.
Майкъл шофираше сам – стар джип 4×4, прашен път, пуст планински проход.
Връщаше се от командировка, беше решил да не бърза и беше поел по черен път, този, по който обичаше да шофира с баща си.
Въздухът беше чист, орли се рееха над скалите, а слънцето плавно се плъзгаше към залеза.
Той спря отстрани на пътя — да разтегне краката си, да вдиша малко чист въздух.
Недалеч, зад един завой, имаше паметник. Каменна плоча със снимка и надпис. Някой беше починал тук, преди много време.
Майкъл се приближи. Върху плочата — свежи цветя, сякаш някой беше идвал наскоро.
Той се наведе, за да прочете:
„В памет на Том Грейсън. 1985–2018.“
Името звучеше смътно познато.
Но когато погледна снимката, дъхът му заседна в гърлото.
На черно-бялата снимка — това беше той.
Същият поглед, същата форма на лицето, дори бенката под окото му.
Само че мъжът на снимката изглеждаше по-възрастен, по-уморен — сякаш беше живял с няколко години повече.
Майкъл замръзна, недоверчив.
Той извади телефона си, за да направи снимка, но камерата не фокусираше. Екранът потъмня, сякаш отказваше да заснеме изображението.
Той отстъпи крачка назад, премигна — и изведнъж забеляза, че датата на смъртта е точно този ден.
22 август.
Сърцето му биеше лудо.
Той се огледа — никой. Само вятърът свистеше през камъните.
Майкъл се върна в колата си, запали двигателя и потегли.
Но няколко километра по-късно, в огледалото за обратно виждане, той отново видя мястото — въпреки че знаеше, че е завил в другата посока.
По-късно, вече долу, той спря на бензиностанция и попита касиера:
„Там горе, онзи паметник на Том Грейсън… кой беше той?“
Касиерът се намръщи.
„Какъв паметник? Няма го от пет години. Премахнаха го по време на пътните ремонти.“
Майкъл пребледня.
Той не отговори.
Той просто се погледна в огледалото.
И за миг му се стори, че вижда някой да седи до него.
Същият поглед.
Същата усмивка.
