Детето на актриса, което отказва да е просто „дете на актриса“
Срещаме се за първи път преди точно 5 години, когато Паола Маравиля е твърдо решена да кандидатства в НАТФИЗ, но майка ѝ – актрисата Лилия Маравиля – е твърдо против. Тогава решителността на Паола е само в погледа. Паола от малка бленува за голямата сцена, още когато ходи на балет, но и по-късно, когато тайно от родителите се записва в актьорска школа. Но това не е амбициозно себеизразяване, фрапиращо с жестовете на човек, който вече се възприема за звезда.
Заявката на Паола е тиха и женствена – през поглед, през малко думи, през осезаемо присъствие, което те привлича да я наблюдаваш по-внимателно, да се замислиш и да попиташ какво се върти в главата ѝ. Говори гладко, ясно и сигурно, а преди да започне, премисля няколко секунди въпроса ми, за да нареди правилно думите. И явно се справя прекрасно както с Достоевски, така и с поетичните слова на Мариана Башева.
Съдбовно, точно 10 години след като майка ѝ Лилия Маравиля получава Икар през 2016 година, сега, през 2026, Паола Маравиля е номинирана за най-престижната театрална награда „Икар“ за дебют не за една, а за две коренно различни роли. Тази година Пловдивският драматичен театър определено е рекордьор по номинации – цели осем.
„Май точно тогава се готвих да кандидатствам“, връщаме се към първата ни среща с Паола.
Въпреки артистичното си семейство, театърът за нея никога не е бил очаквано наследство или естествено следване на примера на майка ѝ.
„Никога не е било само заради мама. Тя и не беше много съгласна да ставам актриса, както знаеш. Някак си се опитваше да ме спре“, споделя Паола, но си спомня ясно – още когато ходи на балет и лека атлетика, още тогават получава първите си уроци за ритъм, присъствие, но и се отличава като лидер
„Не съм от тези деца, които са израснали в театъра, но съм кърмена там. Доколкото знам, съм се възхищавала на професията през майка ми и на тържествеността на премиерите. Всъщност на актцорска ш-кола се заисах тайно и съобщих на нашите чак когато ме приеха. Но са ми разказвали, че още когато съм тренирала лека атлетика и балет, съм командвала всички деца. Аз помня, обаче, че не бях голяма балерина, даже на харесвах особено балета, но обожавах да излизам на сцената. На голяма сцена, обаче!“
Към днешна дата, вече на 24 годинию, Паола Маравиля никога не се е отказвала от възможността да играе на на бленуваната голяма сцена. Дори когато първата година я късат на изпита за актьорство в НАТФИЗ.
„Никога не се отказах да стана актриса, толкова се бях вкопчила, че когато се случи, страдах точно два дни, след което просто си казах: „Ще направя всичко възможно да ме приемат другата година“. Не направих никакъв компромис с подготовката. Доста често съм се съмнявала в себе си, но не се отказвах. А нежеланието на майка ми да стана актриса звучеше като мотивация. Обратна психология. Защото моето не беше просто каприз, а истинско, силно, всепоглъщащо желание“.
Радва се, че не са я приели от първи път, защото е искала да разбие мита за връзкарите. И за да го направи наистина на пух и прах, отказва да се прехвърли без изпити от друга специалност, а отново се явява на трите кръга пред комисиите.
„За да ме види и избере моят преподавател – проф. Маргарита Младенова“.
Да си дете на актриса е нож с две остриета, казва Паола.
„Защото другите родителите идват на изпитите и казват на децата си браво. А майка ми е критична, което ме караше да се притеснявам, когато ме гледа на сцена. И сега продължава да ме критикува“, смее се Паола. „Но макар да е взискателна, смятам, че има много, което да открадна от нея в професията. Например, винаги ми е казвала, че да си знам текста не е най-трудното. Сложното е да вляза в героинята си и да и се отдам. Моите учители са най-взискателните хора“.
Не случайно е номинирана за дебют именно за роля, режисирана от преподавателката ѝ в НАТФИЗ – проф. Маргарита Младенова – за ролята на Аглая Ивановна в „Лицето на ближния“ по „Идиот“ от Ф.М. Достоевски (програма „Изгонването на бесовете“).
„Много хора си мисля, че ще ми е по-лесно като съм дъщеря на актриса. Ами не е. Важно е кой е твоят най-голяма критик. Има моменти, когато се нуждаеш да чуеш не колко си добър, а как да станеш по-добър“, казва Паола.
Така попада в света на Аглая Ивановна
„Когато влезеш в този свят и овладееш начина на мислене на своя нов герой, ти несъзнателно, без да си даваш сметика, обогатяваш твоя собствен свят. Достоевски пише за коренно различни от днес времена, където ценностите би трябвало да са същите като сега. И тук е уловката – че сякаш всичко, писано тогава, е валидно и сега. Представлението за мен не е просто някаква изява, а позицията, която защитаваш. Репетиците са по-любимата ми част от процеса. Понякога вървя по улиците и упражнявам текста си и нищо не съществува в реалността. Въобще не си давам сметка, че хората от страни може би ме смятат за един луд човек, който си говори сам. И в моментите, в които не репетирах, аз продължавах да репетирам“.
И явно всеки образ е различен, но общото е, че реалността на Паола не пречи, да живеят заедно с другите герои в главата и сърцето ѝ, мушнали се под кожата ѝ, защото тя е номинирана и за друга роля в поетичното представление на режисьора Диана Добрева от Повдивския театър – „Влюбеният дирижабъл“ (реж. Диана Добрева, композиция Александър Секулов).
„И Достоевски, и поезията, и всички автори съчетават думите с ненаписаното между редовете. А ние, актьорите, се занимаваме точно с това невидимо пространство. Какво е между редовете, какво не казваш, се казва. Как да кажеш с толкова малко, толкова много. Това е и работата на поета в безсънните му нужди, почти математически да изчисли ритъма на всяка дума, всеки звук – гласна и съгласна, за да се превърнат в музика, която четем“.
Интересното е, че още в НАТФИЗ Паола е имала досег и с героинята си Аглая, и със стиховете на Миряна Башева.
„Вярвам, че ролите те намират, когато си готов за тях. За да се оголиш на сцената, трябва да си готов, но и ошлайфан“.
Разбира, че е номинирана за „Икар“ от своя приятелка и признава, че е изключила въобще за датата, когато ще станат ясни отличилите се.
Честно казано добрата новина дойде след дни, в които като всички нормални хора, преживявах по свой наичн събитията от Петрохан. Бях потисната, с едно неприятно чувство в себе си. Обаждането някак промени към по-добро настроението ми“, споделя Паола. „Самият факт, че по някакъв начин отразиха труда ми ме накара да се почувствам полезна.“
За повечето актьори, номинацията е равностойна на наградата. Сега Паола признава, че разибра защоме така.
„Винаги съм живяла в свят, в който от малка знам, че ще има очаквания към мен. Така че и да има очаквания след тази номинация за „Икар“ за дебют, ни най-малко не ме плаши. Знам, че няма да избегна момента, в който винаги ще бъда сравнява. Имам лукса да бъда сравнявана с майка и, човек, който наистина живее за и в театъра. Но пък и това ме учи да не живее толкова според очакванията и мнението на другите. Освен това винаги изискваме все повече от себе си и се надявам това никога да не спира. Никога не съм напълно доволна от това, което съм направила и искам още“.
Точно в един такъв момент, след премиера, Паола е в едно от тези особени състояние, в които се чуди защо не е направила ролята си една идея по-добре, защо нещо не е както трябва. Тогава за първи път чува от майка си думите:
„Значи все пак ще стане актриса от тебе…“
„Това беше моя награда, наред с репетициите, кои за мен и повечето колеги актьори са по-важни от премиерата“.
Споделя още, че поколението макар и различно, всъщност продължава да носи надеждите на предишните поколоения в себе си. И надеждата въобще.
„Срещам се с много млади хора, които наистина кипят в това, което правят и наистина са отдадени и посветени. Гледат на професията като начин на живот. Това е и което мен ме вдъхновява и наистина ме кара да се чувствам спокойна, виждайки много млади и талантливи хора, които се заявяват. Посягат към сериозни текстове. Давам за пример колегата ми Николай Йорданов от Пловдивския театър, който също е номиниран в категория „Дебют“ за огромната смелост да режисира „Илюзията“. Млади са някак по-смели.“
Паола вярва, че българският театър се развива наред с критиката на младото поколение към древното изкуство.
„Много хора казват за някои представления, например, че са „старо театро“, но важно е да се съобразим и с драматургията, която не трябва на всяка цена да бъде осъвременявана. Когато се сблъскваш с някаква драматургия, с голям автор, вярвам, че ти си длъжен да влезеш в онзи свят и да погледнеш от неговия поглед , а не да вземеш текста и да го разчопкаш, да го „разцъкаш“ така, както ти искаш. Носиш отговорност, посягайки към класиките. Трябва да браним авторите и в същото време да търсим актуалното звучене и модерното представяне““.
Въпросът, който най-дълго я кара да се замиси е за Свободата и Страха… Кой е по-голям от двамата?
„Не мисля, че Стаха и Свободата някога ще изчезнат напълно. Какво значи Свобода? Не е ли тя липсата на Страх? И ако Страха изчезна, ще имаме ли нужда от Свобода? Нали смисълът е в надделяването над едното? В този смисъл човечеството трябва никога да не спира да се бори и смятам, че няма как едното да изчезне напълно. Двете вървят заедно, равноправно, и дори трябва да бъде така – защото без страх свободата може да стане лесно свободия. И ако това не ни плаши, то трябва да знаем, че свободата е и отговорност.“
Паола признава, че извън сцената, това, което я държи в ежедневието здраво стъпила на земята са не толкова овациите, колкото репетициите.
„Много неща ме разклащат. Дори обществените теми могат да бъдат болезнени, макар и да не са пряко съотносими за теб“.
За ролята мечта е ясно – ще дойде при Паола, когато е напълно готова за нея. Човек никога не знае колко е готов всъщност, докато не дойде момента. Тогава оставяш театъра да бъде твоя дирижабъл и отлиташ… Накъде, питаме Паола…
