Северняк, ама от Родопите. Тъпанджия, наричан често гайдар, а всъщност кавалджия. Това е музикантът Валентин Витлиемов, ръководител на формация „Наздравица“, която обра овациите на феновете на Колежа, където излезе преди последния мач на „канарчетата“, за да ги поздрави за рождения ден на клуба. Животът му е изпъстрен с много интересни случки, но повечето перипетии са с щастлив финал.
Всичко започва във втори клас, когато в класната стая на малкия Вальо влизат няколко каки и батковци. Обясняват, че правят школа към читалището в Плевен, в която да се изучават фолклорни инструменти и народно пеене. Споделили, че ще има възможност децата да се научат да свирят на избран от тях инструмент. От кавал и гайда до гъдулка и тамбура.
И тук се ражда първата голяма заблуда в живота му.
Пожелава да свири на кавал, без да знае какъв инструмент е
Когато влиза в залата за репетиции преподавателят го пита дали може да свири с уста. „Казах му „да“. Той ми каза да свирна и сложи нещо на устните ми. После разбрах, че това е най-горното еклеме на кавала. Така се нарича най-горната от трите части на инструмента, през която влиза въздушната струя от устните, за да се възпроизведе тон“, разказва Витлиемов. И по чудо още с първото духване издава тон. Всички започват да му се радват и пляскат. От този миг вече не помни нищо до момента, когато си тръгва с майка си от читалището.
Следват няколко седмици мъки с “дървената тръба”, докато съдбата не се намесва решително. Съседка чува звуците от апартамента и разпознава, че някой отчаяно се опитва да засвири на кавал. И веднага нахоква майката на Вальо, че не го е завела в музикалното училище, където тя работи като хигиенистка. Така Витлиемов стига и до своя първи учител – Валентин Недялков, който поема обучението му. След една година индивидуални занимания идва време да се пробва и в оркестъра към центъра за работа с деца в Плевен, воден от Йордан Спасов.
И точно преди изпита за оформяне на успеха в края на учебната година Вальо получава петица по музика. Въпреки това го приемат в Музикалното училище „Панайот Пипков“. Последвали прекрасни години, в които изгражда приятелства за цял живот не само с ученици, а и преподаватели, които и до ден днешен са сред най-близките му хора.
За да дойде моментът, когато кандидатства в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Под тепетата попада на следващия по важност човек в изграждането му като кавалджия, а именно – преподавателя Владимир Величков, един истински виртуоз. Получава прекрасна допълнителна подготовка и след като се се подрежда четвърти в класирането от 17 кандидати, неочаквано е скъсан на изпита по солфеж.
В онези години това означава, че трябва да поеме към казармата
И точно когато вече се вижда как марширува на плаца, разбира за подготвителен курс към академията, който дава шанс да се размине с армията. Последвалата година е изпълнена с много музика и нови приятели. Редом с подготовката започва да изпробва проекти с различни музиканти. С Иван Стефанов и фолклорна група „Лира“ се урежда и за първите си турнета в чужбина.
Надува кавала с родните ритми в Швеция, Словения и Англия. След година отново кандидатства и вече успешно е приет в АМТИИ. Поканен е да стане част от представителния оркестър на академията с ръководител проф. Милчо Василев и диригент Владимир Владимиров.
Започват бясно да се въртят „лудите студентски години”, но през цялото време в главата му се върти мечтата да има свой ансамбъл.
„Идея, която никога не съм си и представял колко сложно нещо е“, казва Вальо. Макар и с диплома от АМТИИ, може би наплашен от приказката „музикант къща не храни“, неочаквано се хвърля в бижутерийния бранш. Страстта към музиката обаче е по-силна, но решава да смени кавала с тъпан. През 2010 г. създава трио заедно с гайдаря Димчо Енчев и акордеониста Румен Илиев. След една година по време на гастрол в Малко Търново се наложило да ги представят. На майтап се кръстили трио „Наздравица“. Така започва историята на сегашната формация.
Определят се като музиканти, които имат огромно желание да създават добро настроение, да запазят българското, но да внесат в изпълненията си лек модерен привкус, за да е интересно и забавно за съвременните млади хора.
Изявите на формация „Наздравица“ неизбежно са свързани и с много комични моменти. Като този, когато групата пристига на адреса на младоженеца 15 минути по-рано, но разбира, че адресът на улицата е верен, но сватбата не е в Пловдив, а в Кричим. Сред най-славните моменти пък е участието им в официалната церемония в Пловдив като Европейска столица на културата през 2019 г.
С Андре Рийо вдигат на крака 16 хиляди в София
Сред най-паметните преживявания на формация „Наздравица“ е концертът през 2018 г. с Андре Рийо – световноизвестния нидерландски цигулар и диригент, известен като Краля на валса. 77-годишният маестро и неговият 60-членен оркестър „Йохан Щраус“ гастролираха вече няколко пъти у нас.
„Преживяването с Андре Рийо беше не просто емоция, а вълшебство. Едно събитие, което ни даде не просто изява на сцената на големите, а урок за много неща, като започнем от перфектното и точно подредено време до секунда, та до най-дребните детайли в подредбата“, спомня си музикантът. Концертът е в столичната зала „Арена Армеец“, която побира 16 хиляди души. Преди репетицията мениджърът обяснява на Витлиемов, че Андре ще дойде, ще каже няколко думи и ще излезе.
„Ние очаквахме, че трябва да изсвирим музиката, която ще изпълним на концерта, но той само каза:“Следвайте ме и слушайте!“. Известно е, че винаги в началото на концертите си Рийо влиза през публиката към сцената. Когато ни поведе към другия край на залата, обясни, че в 20.17 ч. ще има стълба пред сцената, която ще изчезне, след като се качим на нея. Вървейки между редовете, той пееше мелодията, която ние трябваше да изсвирим. Така стигнахме до мястото, на което групата да се раздели на две. Качихме се, попита има ли нещо неясно и си тръгна“, разказва Вальо.
Вечерта всичко върви по сценария, музикантите влизат невидими в тъмното между редовете със зрителите, а когато прожекторите светват, те надуват гайдите.
„Беше невероятно, залата избухна от викове. Това ще го помня цял живот и в момента настръхвам и преглъщам – все едно се случва отново“, обяснява Витлиемов. Понеже всички са изправени на крака, губи от поглед колегата си в другия коридор. Вървейки към стълбата, си говорех наум: “Дано върви в моето темпо и с моята крачка”. Когато се огледах и видях, че е там, сякаш камък ми падна от плещите. Изкачихме се по стълбата, а аплодисментите не спираха през цялото изпълнение. Бяхме се погрижили да изсвирим шотландската мелодия в ритъма на ръченица, което допринесе и за щедрата усмивка на Андре Рийо“, завършва разказа си Валентин Витлиемов.
