Тя е глас, който поколения българи разпознават от първите секунди. Животът ѝ обаче не е бил само сцена, аплодисменти и светлини. На 80 години Стефка Берова разгръща спомени, които звучат почти като изповед – откровена, болезнена и изпълнена с неочаквани обрати.
Кариерата ѝ започва от театралната сцена след завършването на НАТФИЗ, а след това продължава и в киното с участия в знакови български продукции. Паралелно с това тя преминава и през музикалното си обучение, което я отвежда до създаването на един от най-обичаните дуети у нас – този с Йордан Марчинков. Заедно се превръщат в символ на своята епоха, а песента им за Поморие се запечатва в съзнанието на публиката като тяхна визитна картичка.
Но зад успехите стои и друга история. След разпадането на дуета в началото на 90-те години тя поема по самостоятелен път, издава албуми и продължава да се бори за мястото си в изкуството. Днес живее в Италия, близо до дъщеря си Косара и внука си Максим, но България остава неизменна част от сърцето ѝ – връща се всяко лято за концерти, макар и условията да не са лесни.
Тя не крие разочарованието си от реалността, в която творците често се оказват забравени. Спомня си как след дългогодишен труд е получила символична пенсия и как с времето се е наложило сама да доказва, че е работила и създавала изкуство. Въпреки всичко не губи чувството си за хумор и способността да гледа напред.
Личният ѝ живот обаче се оказва не по-малко сложен. Признава, че Йордан Марчинков не е бил голямата ѝ любов. Истинските чувства са били свързани с друг музикант, който вече не е сред живите. Тя описва себе си като човек, който се влюбва лесно, но рядко истински – само няколко пъти в живота си.
Сред най-силните ѝ спомени остава срещата с Ванга. Разговор, който променя посоката на живота ѝ. Пророчицата я съветва да се раздели със съпруга си – нещо, което по-късно се случва. Освен това предсказва и тежко събитие в семейството, което също се сбъдва. Думите ѝ оставят дълбока следа и до днес.
Ванга ѝ казва и нещо, което тогава изглежда немислимо – че един ден ще пее заедно с дъщеря си. Години по-късно това се превръща в реалност, а споменът за онзи разговор остава като доказателство за необяснимата сила на срещата им.
Берова носи в себе си и силна връзка с рода си – споменава имената на велики българи и разказва за смелостта на своите предци, която я кара да се чувства горда и до днес. Тази вътрешна сила сякаш е това, което я е държало изправена през всички трудности.
Днес тя гледа назад без илюзии, но и без съжаление. Животът ѝ е бил изпълнен с избори, които са имали своята цена – пропуснати моменти с близките, самота в определени периоди и постоянна борба. Но въпреки това остава вярна на себе си и на пътя, който е избрала.
