Във вагона на влака раздразнен подполковник се развика на младо момиче, но лицето му внезапно пребледня, когато момичето свали палтото си ??
Вагонът беше изпълнен с обичайната сутрешна тишина — тътенът на влакове, от време на време разговори и миризмата на кафе от термоси. Хората бързаха наоколо, погълнати от телефоните си.
На една от гарите се качи младо момиче – стройно, дребно, с спретнат кок и спокойно изражение. Носеше бежово палто с колан, закопчан до врата.
Тя седна срещу мъж в униформа, с медали на гърдите. Беше подполковник — строг, уверен, с осанка на човек, свикнал да командва.
Той погледна момичето и се намръщи. Стори му се, че нещо тъмнозелено се подава изпод палтото ѝ — сякаш носеше военна униформа.
В погледа му проблесна раздразнение. Дали беше скука или гордост, нещо го тласкаше да продължи.
— Какво имаш под палтото си? — попита той рязко, навеждайки се напред.
Момичето го погледна изненадано, но замълча.
„Ще те питам пак, откъде взе тази униформа?“ – гласът му се повиши. „Какво е това, игра? Или си я купил онлайн за харесвания?“
Няколко пътници се обърнаха любопитно.
Момичето въздъхна тихо.
— Съжалявам, но не ти позволих да ми говориш с този тон — каза тя спокойно.
„Не е позволено?!“, възкликна той. „В армията съм от двадесет години и няма да толерирам никой, който няма нищо общо с това, да носи униформа! Това е свещено! Свалете я веднага!“
Той говореше силно, категорично, така че дори хората на съседните места спряха да шепнат. Момичето седеше неподвижно и го гледаше право в очите.
„Готов ли си?“ попита тя тихо.
Подполковникът започна да казва нещо, но замръзна, когато тя бавно разкопча колана си и свали палтото си. И тогава… той съжали за всяка дума – и беше смаян от видяното ??
(Продължение от първия коментар ??)
Под наметалото се показа перфектно изгладена военна униформа с емблемата на Специалните сили и отличителните знаци „Майор“. На гърдите ѝ блестяха украшения. Тя извади личната си карта и я постави пред него.
— Майор от специалните части — каза тя спокойно, без да повишава тон. — Радвам се да те видя така ревностно да защитаваш честта на военните. Странно е само, че го правиш, като крещиш на колега, и то публично.
В каретата се възцари ледена тишина. Подполковникът пребледня, устните му трепереха. Искаше да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.
„Мисля, че командването ще се заинтересува да чуе как „защитавате“ честта на армията и към кого си позволявате такъв тон“, продължи тя, спокойно закопчавайки палтото си. „Или може би… просто се извинявате?“
Мъжът преглътна трудно, облегна се назад и каза тихо:
„Простете, другарю майор… Аз… не знаех.“
Тя кимна, без да го погледне.
„Понякога е по-добре първо да знаеш с кого говориш“, каза тя тихо и слезе на следващата спирка, оставяйки вагона в напрегната тишина.
Пътниците погледнаха подполковника, който само си пое дълбоко въздух, без да вдига очи.
